Епопеята на Добруджа - 1916 година (02.09.2016)
02.09.2016 г.
Участват: проф. д-р Пламен Павлов, Красимир Узунов
На 7 септември 2016 г. в Добрич тържествено ще бъде отбеляза 100-годишнината на героичната Добруджанска епопея, за чието отбелязване и издигането на паметник на ген. Иван Колев решителен принос имат г-н Валери Симеонов и НФСБ. Важен елемент от анализирането и осмислянето на Добруджанска епопеяу на нейното място в историята на българския народ е новата книга на Красимир Узунов. Тя е посветена на освобождението на Добруджа от румънска власт през есента на 1916 г. и достига до читателя навръх стогодишнината на една военна епопея, осъдена на забрава в продължение на десетилетия. И ако усилията на българския народ, държава и армия за национално обединение през Първата световна война са премълчавани и изопачавани от пропагандата на тоталитарната власт след 9 септември 1944 г., най-тежкото „табу” тегне именно върху Добруджа. Комформистката психология на партийния „елит” се притеснява да не бъде засегнато самолюбието на капризните румънски комунистически властници. И този интернационализъм е кредо в отношения с хора, които си оставаха националисти и дори великорумънски шовинисти! Когато става дума за Добруджа през Първата световна война, още по-силен е стремежът на тогавашните български управници да бъде някак си заличена паметта за агресията на „Освободителката” в помощ на румънските окупатори. На безогледна цензура са подложени не само книгите за Добруджанската епопея, написани от ген. Стефан Тошев и други герои от войната, но и част от наследството на патриарха на националната ни литература Иван Вазов, на магьосника на словото Йордан Йовков, на други писатели и поети... И все пак, дори и онзи режим не посмя да преименува голямата част от селищата, приели след 1940 г. имената на български генерали, офицери и военни части. Впрочем, през 1952 г. е правен опит да се смени името на Генерал Тошево, защото било недопустимо да носи името „...на генерал от бившата фашистка армия...” Опитът обаче се проваля. Някой е проумял, че няма как добруджанци да се отрекат от паметта за своите освободители. След началото на демократичните промени потъпканата национална памет бавно, но сигурно възвръща своята сила и въздействие върху потомците. И, слава Богу, днес в градове и села са възстановени или създадени паметници на героите, военни гробища и мемориални комплекси. Вместо съветското „Кировоград” една от големите улици в Добрич носи името „Добричка епопея”! С усилията на историци, краеведи и други сърцати и родолюбиви хора беше възкресена историческата истина за геноцида над добруджанските българи, извършен от румънските окупатори. Впрочем, както разбираме от книгата на Красимир Узунов, в хода на добруджанските боеве и „братушките” по правило разстрелват българските пленници... Първият том от „Епопеята на Добруджа” излиза съвсем скоро след друг значим, бих казал уникален труд на Красимир Узунов - първата книга от сагата „Каймак-Чалан”. Нейната поява има забележителен обществен отзвук, какъвто за историческо изследване и литературна творба не е имало от много години. Настоящата книга е логично продължение на творческата линия на автора, като разширява хоризонта не само на читателите, но и на изследователите на голямата национална тема за Първата световна война. Още с първите страници на „Епопеята на Добруджа” Красимир Узунов ни потопява в атмосферата на „Голямата война” – невижданият по своите мащаби планетарен катаклизъм, чието огнище е уж цивилизованата Европа... Хвърлянето на милиони хора в тази война, водена с особена методичност, съчетана с истерия и човеконенавистна пропаганда, и днес е трудно постижимо за човешкия разум. България е орисана да стои някак си самотно в този сблъсък на едри и по-дребни хищници, тъй като се бори не за чужди територии, колонии, пазари и природни ресурси, а за освобождаването на свои изконни земи, на собствените си сънародници. И то само две години след епичните и трагични две войни от 1912-1913 г. На страниците на „Епопеята на Добруджа” срещаме ярки характери, завладяващи примери на неподправен, осъзнат патриотизъм и любов към ближния! Затова нека бъдем честни пред паметта на онези българи и пред собствената си съвест. Няма как да не се запитаме това ли е същата нация, представлявана днес от самите нас?! Отговорът определено не е в наша полза. През 1916 г. българският народ има кауза, притежава нравствена и интелектуална сила да гледа далече в бъдещето, да се жертва в името на ближния и на Родината. Днес, когато България е в далеч по-добри позиции, включително на международната арена, нацията е застрашена от демографски колапс. Нейният елит, поне сериозна част от него, смята патриотизма за отживелица и анахронизъм. И се кълне в абстрактни и често фалшиви ценности. Чака напътствия и похвали отвън, влизайки в непростими обвързаности и раболепно поведение към кого ли не... Онази българската нация, която срещаме на страниците на „Епопеята на Добруджа”, не е идеална, не е безгрешен и нейният политически, икономически, културен и военен елит. Но, както пише Красимир Узунов, онази българска нация притежава чувство за дълг и отговорност, за чест и достойнство. И не можем да не се съгласим, че „... днес, повече от всякога ние сме длъжни да намерим пътя, по който идваме, за да разберем накъде отиваме, ако все още искаме да ни има и да оцелеем като народ, който е дал толкова много на света...”Книгата „Епопеята на Добруджа”, както и посветената на Каймак-Чалан, идват във време, в което вниманието на историческата наука и хуманитаристика в Европа, а и в световен мащаб, е фокусирано към Първата световна война. Тези книги, убеден съм, Красимир Узунов би написал и без кръгли годишнини и специални поводи. И все пак съвпадението е радващо, дори е своеобразно утешение... Държавната власт, т.нар. гражданско общество, доколкото го има, прословутия неправителствен сектор, формалните и неформални организации за пореден път не дооцениха важността на конкретните събития и уроците на историята. Българската хуманитаристика, наука, литература и изкуство не направиха максималното за възкресяването на паметта за Първата световна война – война, която нанесе тежки рани на България, които не сме излекували и до днес. В състояние ли сме да проумеем и осмислим стремежа на предците за национално обедининие, за една силна, свободна и демократична България? В книгата на Красимир Узунов тези въпроси прозират от всеки ред. За един талантлив историк и писател е важно не само възкресяването на миналото. Поне за мен е особено значима и онази концептуална линия, която бих определил като духовна и интелектуална терапия за страдащия национален организъм. Уви, става дума за вече хронифицирани заболявания - нихилизъм, неверие, апатия, занижена национална и социална чувствителност... „Епопеята на Добруджа” възкресява паметта за предците ни, за хора от броени поколения преди нас, които бяха способни в името на България да се сражават храбро и самоотвержено с целия свят! Извън патетиката, в лицето на България те виждаха не някаква абстракция, название на територия и т.н., а самите себе си, своите (и наши!) предци от предишните времена, своите деца, близки, родно място, език, традиции... За тях Родината не беше нещо въображаемо, а живо същество, вселенска българска душа, казано иначе - Майка България! Тези българи се завръщат при нас от страниците на тази книга. На тези епохални събития, на паметните битки при Добрич и Тутракан, при Курт-Бунар, Кочмар, Карапелит, Сарсънлар, на подвига на българските войници, офицери и генерали срещу румънските и руските агресори е посветен нашият разговор с Красимир Узунов в първото за новия сезон издание на "Час по България".
Участват: проф. д-р Пламен Павлов, Красимир Узунов
На 7 септември 2016 г. в Добрич тържествено ще бъде отбеляза 100-годишнината на героичната Добруджанска епопея, за чието отбелязване и издигането на паметник на ген. Иван Колев решителен принос имат г-н Валери Симеонов и НФСБ. Важен елемент от анализирането и осмислянето на Добруджанска епопеяу на нейното място в историята на българския народ е новата книга на Красимир Узунов. Тя е посветена на освобождението на Добруджа от румънска власт през есента на 1916 г. и достига до читателя навръх стогодишнината на една военна епопея, осъдена на забрава в продължение на десетилетия. И ако усилията на българския народ, държава и армия за национално обединение през Първата световна война са премълчавани и изопачавани от пропагандата на тоталитарната власт след 9 септември 1944 г., най-тежкото „табу” тегне именно върху Добруджа. Комформистката психология на партийния „елит” се притеснява да не бъде засегнато самолюбието на капризните румънски комунистически властници. И този интернационализъм е кредо в отношения с хора, които си оставаха националисти и дори великорумънски шовинисти! Когато става дума за Добруджа през Първата световна война, още по-силен е стремежът на тогавашните български управници да бъде някак си заличена паметта за агресията на „Освободителката” в помощ на румънските окупатори. На безогледна цензура са подложени не само книгите за Добруджанската епопея, написани от ген. Стефан Тошев и други герои от войната, но и част от наследството на патриарха на националната ни литература Иван Вазов, на магьосника на словото Йордан Йовков, на други писатели и поети... И все пак, дори и онзи режим не посмя да преименува голямата част от селищата, приели след 1940 г. имената на български генерали, офицери и военни части. Впрочем, през 1952 г. е правен опит да се смени името на Генерал Тошево, защото било недопустимо да носи името „...на генерал от бившата фашистка армия...” Опитът обаче се проваля. Някой е проумял, че няма как добруджанци да се отрекат от паметта за своите освободители. След началото на демократичните промени потъпканата национална памет бавно, но сигурно възвръща своята сила и въздействие върху потомците. И, слава Богу, днес в градове и села са възстановени или създадени паметници на героите, военни гробища и мемориални комплекси. Вместо съветското „Кировоград” една от големите улици в Добрич носи името „Добричка епопея”! С усилията на историци, краеведи и други сърцати и родолюбиви хора беше възкресена историческата истина за геноцида над добруджанските българи, извършен от румънските окупатори. Впрочем, както разбираме от книгата на Красимир Узунов, в хода на добруджанските боеве и „братушките” по правило разстрелват българските пленници... Първият том от „Епопеята на Добруджа” излиза съвсем скоро след друг значим, бих казал уникален труд на Красимир Узунов - първата книга от сагата „Каймак-Чалан”. Нейната поява има забележителен обществен отзвук, какъвто за историческо изследване и литературна творба не е имало от много години. Настоящата книга е логично продължение на творческата линия на автора, като разширява хоризонта не само на читателите, но и на изследователите на голямата национална тема за Първата световна война. Още с първите страници на „Епопеята на Добруджа” Красимир Узунов ни потопява в атмосферата на „Голямата война” – невижданият по своите мащаби планетарен катаклизъм, чието огнище е уж цивилизованата Европа... Хвърлянето на милиони хора в тази война, водена с особена методичност, съчетана с истерия и човеконенавистна пропаганда, и днес е трудно постижимо за човешкия разум. България е орисана да стои някак си самотно в този сблъсък на едри и по-дребни хищници, тъй като се бори не за чужди територии, колонии, пазари и природни ресурси, а за освобождаването на свои изконни земи, на собствените си сънародници. И то само две години след епичните и трагични две войни от 1912-1913 г. На страниците на „Епопеята на Добруджа” срещаме ярки характери, завладяващи примери на неподправен, осъзнат патриотизъм и любов към ближния! Затова нека бъдем честни пред паметта на онези българи и пред собствената си съвест. Няма как да не се запитаме това ли е същата нация, представлявана днес от самите нас?! Отговорът определено не е в наша полза. През 1916 г. българският народ има кауза, притежава нравствена и интелектуална сила да гледа далече в бъдещето, да се жертва в името на ближния и на Родината. Днес, когато България е в далеч по-добри позиции, включително на международната арена, нацията е застрашена от демографски колапс. Нейният елит, поне сериозна част от него, смята патриотизма за отживелица и анахронизъм. И се кълне в абстрактни и често фалшиви ценности. Чака напътствия и похвали отвън, влизайки в непростими обвързаности и раболепно поведение към кого ли не... Онази българската нация, която срещаме на страниците на „Епопеята на Добруджа”, не е идеална, не е безгрешен и нейният политически, икономически, културен и военен елит. Но, както пише Красимир Узунов, онази българска нация притежава чувство за дълг и отговорност, за чест и достойнство. И не можем да не се съгласим, че „... днес, повече от всякога ние сме длъжни да намерим пътя, по който идваме, за да разберем накъде отиваме, ако все още искаме да ни има и да оцелеем като народ, който е дал толкова много на света...”Книгата „Епопеята на Добруджа”, както и посветената на Каймак-Чалан, идват във време, в което вниманието на историческата наука и хуманитаристика в Европа, а и в световен мащаб, е фокусирано към Първата световна война. Тези книги, убеден съм, Красимир Узунов би написал и без кръгли годишнини и специални поводи. И все пак съвпадението е радващо, дори е своеобразно утешение... Държавната власт, т.нар. гражданско общество, доколкото го има, прословутия неправителствен сектор, формалните и неформални организации за пореден път не дооцениха важността на конкретните събития и уроците на историята. Българската хуманитаристика, наука, литература и изкуство не направиха максималното за възкресяването на паметта за Първата световна война – война, която нанесе тежки рани на България, които не сме излекували и до днес. В състояние ли сме да проумеем и осмислим стремежа на предците за национално обедининие, за една силна, свободна и демократична България? В книгата на Красимир Узунов тези въпроси прозират от всеки ред. За един талантлив историк и писател е важно не само възкресяването на миналото. Поне за мен е особено значима и онази концептуална линия, която бих определил като духовна и интелектуална терапия за страдащия национален организъм. Уви, става дума за вече хронифицирани заболявания - нихилизъм, неверие, апатия, занижена национална и социална чувствителност... „Епопеята на Добруджа” възкресява паметта за предците ни, за хора от броени поколения преди нас, които бяха способни в името на България да се сражават храбро и самоотвержено с целия свят! Извън патетиката, в лицето на България те виждаха не някаква абстракция, название на територия и т.н., а самите себе си, своите (и наши!) предци от предишните времена, своите деца, близки, родно място, език, традиции... За тях Родината не беше нещо въображаемо, а живо същество, вселенска българска душа, казано иначе - Майка България! Тези българи се завръщат при нас от страниците на тази книга. На тези епохални събития, на паметните битки при Добрич и Тутракан, при Курт-Бунар, Кочмар, Карапелит, Сарсънлар, на подвига на българските войници, офицери и генерали срещу румънските и руските агресори е посветен нашият разговор с Красимир Узунов в първото за новия сезон издание на "Час по България".
