Къмъ брата си

Тежко, брате, се живѣе Между глупци неразбрани; Душата ми въ огънь тлѣе, Сърдцето ми въ люти рани, Отечество мило любя, Неговиятъ заветъ пазя; Но себе си, брате, губя, Тия глупци като мразя. Мечти мрачни, мисли бурни Сѫ разпнали душа млада; Ахъ, рѫка си кой ще турне На туй сърдце, дето страда? Никой, никой! То не знае Нито радость, ни свобода; А безумно какъ играе Въ отзивъ на плачъ изъ народа! Често, брате, скришомъ плача Надъ народенъ гробъ печаленъ; Но кажи ми, що да тача Въ тоя мъртъвъ свѣтъ коваренъ? Нищо, нищо! Отзивъ нѣма На гласъ искренъ благодаренъ, Пакъ и твоята й душа нѣма На гласъ божий – плачъ народенъ!