Българскиятъ езикъ

Езикъ свещенъ на моитѣ дѣди, Езикъ на мѫки, стонове вѣковни, Езикъ на тая, дѣто ни роди За радость не — за ядове отровни. Езикъ прѣкрасенъ, кой те не руга И кой те пощади отъ хули гадки? Вслуша̀лъ ли се е нѣкой до сега Въ мелодйята на твойте звуци сладки? Разбра ли нѣкой колко хубость, мощь Се крий въ рѣчьта ти гъвкава, звънлива, — Отъ руйни тонове какъвъ раскошъ, Какъвъ размахъ и изразитость жива? Не, ти падна подъ общия позоръ, Охуленъ, опетненъ съсъ думи кални: И чуждитѣ, и нашитѣ, въвъ хоръ, Отрекоха те, о, езикъ страдални! Не си можа̀лъ да въплътишъ въвъ тебъ Създаньята на творческата мисъль! И не за пѣсень гениятъ ти слѣпъ — За грубъ брътвежъ те само билъ орисалъ! Туй слушамъ сѐ откакъ съмъ на свѣта! Сѐ туй ругателство ужасно, модно, Сѐ тоя отзивъ, низка клевета, Що слетя всичко мило намъ и родно. Охъ, азъ ще зема черния ти срамъ И той ще стане мойто вдъхновенье, И въ свѣтли звукове ще те прѣдамъ На бѫдещето бодро поколѣнье;